Библиотеката
Тя стоеше на хълма. Малък хълм, съвсем не толкова внушителен като онзи точно отпред, към който се взираше. Не помнеше как се е озовала там, нито кога, но усещаше соления въздух, мириса на почва, треви, цветя и топлия бриз, който закачливо я галеше по лицето… Средиземноморие… Усещаше морето, въпреки, че не можеше да го види – знаеше, че е някъде там – отвъд хълма, от който не можеше да откъсне поглед. Познаваше това място. Познаваше го, както познаваше себе си, а защо тогава ѝ се струваше толкова различно…
Пред себе си виждаше руини – останки от отдавна мъртав град. Каменни зидове, полу-разрушени и обрасли в треви и цъфтящи храсти. Виеха се по хълма и го обгръщаха, а някъде долу в подножието бяха расли лозя. Цареше покой, пълен покой, нарушаван само от спомена за живот, отминал толкова отдавна…
Тя запристъпва надолу. Искаше да стигне до мястото, което я привличаше, зовеше и чакаше…
Беше топло – толкова приятно и ненатрапчиво. Това я учуди. Слънцето грееше така безмилостно, не трябваше ли да е задушно и горещо? Ами соления мирис? Парещата жега?
Продължаваше да се пита и оставяше тези мисли да се реят в главата ѝ, докато сърцето ѝ ускоряваше ритъма си с всяка стъпка…
Бе изпълнена с радост, толкова чиста и всепоглъщаща, че човек трудно може да я опише. Беше се върнала. Отново бе тук и щастието нахлуваше в сърцето ѝ като бурна вълна. Толкова силно. Толкова истинско. Би полетяла, ако можеше!
Огледа се – неусетно бе навлязла измежду руините. Вървеше по път застлан с каменни плочи. Вървеше нагоре – към върха…
Светлината бе същата, мириса във въздуха, топлината все така я обгръщаше, но сякаш бе започнала да чува бриза… Чуваше го в начина, по който полюшваше цъфналите храсти. Долавяше звука на стъпките си и наред с онази лудешка радост, в сърцето ѝ се прокрадна тъга. От онази тъга – изпитвана по нещо отдавна, много отдавна престанало да бъде.
Бе пристигнала. Най-сетне!
Чувстваше го от начина, по който сълзите извираха от дълбините на душата ѝ и тя не можеше да определи дали са от радост или мъка. Всъщност те двете бяха едно и също в този момент…
Тя упорито гледаше в пътеката под краката си и събираше сили да вдигне глава. Очите ѝ пареха, но нямаше да заплаче. Това не бе време за сълзи, нито място…
Пое дълбоко дъх и протегна ръка. Усети грубата твърдост на старо дърво. Едва тогава вдигна поглед към тежката и масивна порта, пред която стоеше. А тя бе огромана, и внушителна и прекрасна! С фините резби, пощадени от времето, тя стоеше величествена и непоклатима. Бе тук от началото на дните и щеше да остане още дълго, дълго и след днешния…
Тя опря буза о дървото – сякаш за утеха, за поздрав след дълга раздяла и след това се провря в отвора, между двете открехнати крила…
Вътре спря почти на прага и остави погледа ѝ да обхване всичко пред себе си. Стоеше в Библиотеката. На самия ѝ вход, със страховитите порти зад гърба ѝ… Сградата бе от дебел каменен зид, продълговата, с остър покрив, който бе толкова високо, че за да го погледне трябваше силно да вдигне глава. Високи прозорци пропускаха светлината и вътре цареше покой.
Но сградата бе празна. Абсолютно, безпощадно и окончателно празна…
Тя се огледа. Сълзите отново запариха в очите ѝ. Отляво трябваше да има стълби от ковано желязо, които да се сливат с рампа опасваща цялата сграда. Можеше да чуе звука, който биха издвали стъпките по нея… Тежки завеси от рубиненочервено кадифе. И рафтове – безкрайни рафтове, поддържащи цялото познание на света…
Тя се свлече и коленете ѝ удариха в пода. Опря длани на камъка и най-сетне позволи на сълзите да се излеят…
Усещаше мириса на прах и празнота, но пръстите ѝ помнеха допира до страниците, дланите помнеха грубата спирала на железния парапет, а сърцето ѝ помнеше гласовете…
Тя знаеше, че сънува, но докато плачеше – насън и наяве – благодареше с цялата си душа за възможността да се върне – дори и за този кратък миг, дори и след толкова много време…
НаКеф 