Тази нощ сънувах, че съм се върнала в родния Тополовград, в тийнейджърските си години и…в гимназията! Ехх, ама едно ми стана сладко-горчиво, защото с умиление си спомням за ония времена от една страна, а от друга – опитите да надрасна пубертета все още продължават…
Та съня ме върна някъде в горните класове…Плашещо реалистичното чувство дойде от това, че пропуснах първите 3 учебни часа, защото трябваше (точно, както тогава) да спасявам човечеството от нещо! Е, сега – малко се олях със световния си дълг насън – всъщност по ония години закъснявах само с 15 минути. 15 – ама редовно, въпреки бруталната сутрешна аларма в лицето на дядо ми. Капитана започваше да ме буди от 6:30! Човешко ли е, питам? Появяваше се на всеки 5 минути, докато не се предам и той самия не види с очите си зомбирания ми заход към банята, мърмореща проклятия… Тая аларма нямаше dismiss бутон, докарваше ме до лудост със спокойното си постоянство, и ме превръщаше от обикновенно тийнейджърско бетствие в истинско изчадие адово!
Оттогава насам съм се очовечила и вече не ми се иска да прекърша врата на първото одушевено нещо, което ми се изпречи на пътя рано сутрин!
Та да се върнем на скипнатите първи 3 учебни часа… Като се разровя в прашните дебри на спомените – май за първи път съвсем самоинициативно избягах от час в 10-ти клас. Това да не ви заблуждава, обаче – понятието примерна ученичка можеше да се свърже с мен точно толкова, колкото и понятието “нормален” с Волен! На мен просто ми беше в пъти по-забавно в училището, отколкото извън него. Go figure…
За съжаление не мога да кажа същото за учителите…
Баща ми преподаваше физическо на горните класове – нещо, което прави и до ден днешен, та като дете на един от представителите на Врага, сами разбирате, че моят пубертетски дълг изискваше да създавам възможно най-много главоболия на глава от населението! Като се започне от безобидното пушене в тоалетните и накисване на стола на учител, избран не на лотариен принцип, та се стигне до виртуозното блокиране на патрон на брава с накъсана хартия и фиба за коса, или изваждане на резервен ключ от кабинета по Математика…
Бай бай тайни задачи от контролното…
Бях отлична ученичка, което грандиозно се разминаваше с всички гениални простотии, които ми раждаше главата. Имах си имидж за поддържане, все пак! Общо взето – като един пакостлив Мастърмайнд или бях в дъното на повечето учителски неволи, или вземах дейно участие в комитета по организация и изпълнение. Бях също така отявлен активист по отношение на правата на учениците да оставят раниците си в стаите по време на голямото междучасие. Pretty much, всеки учител, който не се повлияваше от тази тъй мила агитация накрая се налагаше да разбива брава! Хартия, фиба и Пуф – дим да ме няма… Мен и всички, които ме прикриваха с тела, докато се преструват, че преговарят по История…пред кабинета по Рисуване…
Перлата в короната, обаче, несъмнено бе завършването! Не знам за вас, аркадаш-набори от други градове, или следни поколения, обаче ние тогава като стриктни традиционалисти си спазихме серенадения обичай! Туй ще рече, че през последния месец от завършването – организирано или не, всички социално открехнати младежи се изсипвахме вкупом в дома/вилата/хоримага на някой от съучениците, за да се насладим на края на ученическите дни и началото на зрелостта като удавим хитовете на Ку-Ку Бенд във водка и домашна ракия, вием хора по шосето и баламосваме случайните минувачи в 6:00 сутринта, че сме танцова трупа от Русе, пристигаща за концерт…
Накрая въпросната трупа все се оказваше седнала на дувара в двора на училището, припяваща мръсни песни в неизтрезняло състояние…Нещо, което единствено учителката по Химия успяваше да прекрати. Ама то като ви отстреля химичката с онзи кос поглед и с ръмжене ви напомни, че имате 5-ти час при нея – и вие да сте, ще се вземете в ръце!
За церемонията по изпращането бях поканена като водещ, което, както и да го разгледа човек, си бе добро оползотворяване на тая голяма моя уста, само че дори и в тези последни мигове не пропуснах да предизвикам сърцебиенето на класната… Тази покана бе огромна чест за мен и наистина се чувствам зле, че заради магарешката си упоритост да тръгна пеш с ония тънки високи токове, закъснях с цели 10 минути! Егото ми определено не се повлия положително от факта, че цялото училище трябваше ме чака, независимо, че церемонията протече брилянтно в последствие…
Аз бях от онези ученици, които дават непрекъснат повод на учителите да ги обичат, мразят и да се гордеят с тях. Повечето от моя випуск бяхме такива – един истински кошмарен Дрийм Тийм! Умни, откачени и нездравословно креативни! Дълбок поклон към всички вас учители, които с постоянството и упоритостта на Лудогорско гонче, погнало дива свиня, направихте от нас хора!
Незнам с какво днешните младежи се опитват да ви съсипят нервите, но се надявам поне да го правят с мяра и преди всичко да събуждат у вас същата тази компотена комбинация от емоции – здраво завинтена с чувство на гордост към постиженията им въпреки всичко!
И моля ви се, не се подхлъзвайте по очарователно невинното изражение на учениците. “Вчера колихме прасето” НЕ Е основателна причина да не си напишеш домашното по математика!
НаКеф 